Някога, в моето детство, планината имаше свой собствен аромат. Когато беше сухо и слънчево ухаеше на сено, на треви, на билки, на коне, на овце, на растения различни, под звуците на неспирното жужене на всякакви буболечки, мухи, овъди, щурци и скакалци. Плиснеше ли дъжд пък, ухаеше на мокра гора, на земя, на крави, на тор и дъждовниците, и белите шельмени изпълзяваха и ококорено надничаха между капките и мокрите треви. Коминчетата на къщите запушваха над мокрите тикли с гъстия, сладък дъх на чамовото дърво. Във всяка селска къща миризмата беше една и съща – на масло, на риган, на вълна, а стаите за спане бяха пропити от почти неуловимия аромат на нафталина и халищата.
Днес селата са пусти, кравите изчезнаха, а с тях и ароматът на прясното сено, плевните са празни, не те събуждат всяка сутрин петлите и звуците на чановете на животни, изкарвани на паша, съвсем замряха.
Ароматите се промениха, планината също.Хората, тези достолепните стари родопчани с потурите, бабите с шамиите, ги няма. Днес всички продължаваме да обичаме Родопите, но след носталгичното желание да слушаме гайдите по съборите, оставяме купища боклуци. Днес всички имаме автомобили и пътешестваме, газим асфалтовите пътища и предпочитаме да спим в хотел с басейн.
Днес бутаме старите къщи и не реставрираме.
Днес изхвърляме китениците, защото събирали прах и се присмиваме на чергите.
Да обичаме Родопите значи да пазим, да уважаваме, да искаме да усетим аромата на планината, слизайки от автомобила си. Да полежим на полянката, да се разходим в гората, да ни намокри дъжда, да ни жилне коприва, да си налеем вода от извор, а не от пластмасовата бутилка, купена от магазина, да научим поне една родопска песен, да заведем децата си и извън хотела. И не за друго, а за да има тази планина памет, история, сладост, любов и да продължава да е утеха и наслада за поколенията напред.
Ще ви разкажа една история. Мой близък гайдаджия, заедно с други, отишли да свирят на събитие в едно село. При тях дошъл мъж и ги помолил да дойдат в една къща и да посвирят на един стар човек, който вече е сляп. Влизайки в стаята на дядото, той станал от леглото си и тихо промълвил „Мирише ми на гайда…“ и се усмихнал със слепите си очи. „Карайте руфинкината…“ и засвирили. Екнали гайдите, заручали.. Но след първите звуци старецът се свлякъл на земята, след това се свестил. Казал – „Вървете си, стигна ми за цял живот, сърцето ми не издържа…докато съм жив, тези гайди ще са в него!“
Нека така да обичаме Родопите, че да ни стига за цял живот.
